Пиршества край Троя: Военната плячка и култът към месото
„Илиада“ и „Одисея“ са не просто най-старите поеми в западната литература, но и своеобразен исторически прозорец към бита на древните. Създадени през тъмните векове след изчезването на микенските царства (XII–XI в. пр. Хр.). Днес тези произведения ни разкриват неподозирани детайли не само за битките и боговете, но и за това какво е давало свръхчовешка сила на ахейските воини. Tе остават незаменим източник за историята, културата и хранителните навици на ахейците, пишат от италианското културно-кулинарно списание „Ди ке чибо 6“.
От трагедиите на Софокъл пък разбираме, че Аякс Велики, обезумял от гнева на богиня Атина, избива стада от овце, кози и крави. Тези животни са представлявали натрупана военна плячка, държана до лагера, за да предпазва армията от най-големия бич на войната – глада.
След ежедневните сражения пред стените на Троя воините са възстановявали силите си с богата на протеини храна. Жертвоприношенията в чест на Аполон и траурният пир, организиран от Ахил за Патрокъл, са съпроводени с въздействащи угощения.
Храната им е била проста: пълнозърнест хляб с вино и огромни количества печено на шиш месо. Най-добрата част – кръстецът – се е пазела за почетни гости, като така Агамемнон удостоява безстрашния Аякс, а Менелай гощава Телемах.
Неизменна част от трапезата е било и козето или овче сирене, заради което моряците на Одисей бързат да се запасят в пещерата на циклопа Полифем.
Загадката на липсващата риба
Странен факт в текстовете на Омир е абсолютното отсъствие на риба и дивеч в редовното меню. Въпреки че лагерът им е на самия морски бряг, воините не са обичали риба. Дори човекоядните лестригони и циклопът Полифем са представени като върховни месоядни.
Едва когато Одисей и спътниците му остават без провизии на остров Тринакрия, те прибягват до риболов от глад и отчаяние.
Свикнали с месото, те в крайна сметка заколват свещените стада на Аполон, без да осъзнават, че това ще им донесе гибел.
Платон обръща специално внимание на този феномен, отбелязвайки, че печеното месо е най-подходящо за войници – изисква само огън, без нужда от съдове и допълнителни приготовления, каквито варената храна налага.
Археологията потвърждава: Физиката на микенските аристократи
Историческите сведения намират своето категорично научно потвърждение.
През 2006 г. обстойно изследване на Масимо Култраро върху микенската цивилизация доказва, че ахейската воинска аристокрация (ванакс, лавагет и басилей) е спазвала стриктна протеинова диета.
Анализите на костни останки от Микена, подкрепени от учени от Университета в Манчестър и института „Демокрит“ в Атина, показват впечатляващи резултати.
Тези воини са били изключително силни, мускулести и по-високи от средното за времето си (около 1,72 м).
Спартанското наследство: Митът за „черния бульон“
Тази традиция на протеиново хранене не изчезва с края на микенската епоха.
По-късно през класическата епоха, спартанците запазват навика да консумират месна супа, известна като „черен бульон“.
Плутарх обяснява, че тази тъмна супа се е приготвяла от свинско месо, смесено със свинска кръв, вино или оцет, и вероятно вътрешности – ястие, което наподобява днешното немско „Schwarzsauer“.
Спартанците са били известни със своя героизъм, дисциплина и лаконичен изказ, но според атиняните са имали и тъмна страна. Техният легендарен черен бульон остава в историята като символ на суровия им живот – храна, изключително богата на протеини, но напълно отблъскваща на вкус за всеки извън Спарта.
