За проблема с „безотговорните хора“
На 10 април 2025 г. „Великият Гетсби“ отбеляза своята стогодишнина, оставайки като определящ портрет на разточителството и блясъка на епохата на джаза – блестяща визия за енергия, богатство и възможности. Но зад тази яркост се крие свят, в който мечтите увяхват под тежестта на корупцията и злонамереността, пише в статия за Файненшъл Таймс Сара Чърчуел, автор на „Безотговорни хора: убийство, хаос и изобретяването на “Великия Гетсби””.
Наблюдавайки задълбочаващите се разделения в американското общество през 20-те години на XX век, Фицджералд правилно предвижда трагедията, породена от стремежа към грандиозност и саморазрушение чрез безразсъдната нечестност. Макар „Гетсби“ да не предсказва буквално политиката на Тръмп през 2025 г., романът идеално улавя обществото, което би приело такава политика век по-късно. Прозорливостта на романа не се крие в предсказването на конкретни събития, а в диагностицирането на култура, в която властта остава безнаказана, а жестокостта заличава своите следи – общество, управлявано от безотговорни хора.
Безотговорните хора във „Великият Гетсби“ са Том и Дейзи Бюканън – богата двойка, живееща на Лонг Айлънд. Дейзи възобновява връзката си с Джей Гетсби, нейния бивш любовник, но когато нейният съпруг Том – арогантен и хронично изневеряващ – ги разобличава, тя се връща към брака си. След това, докато шофира колата на Гетсби, Дейзи случайно убива любовницата на Том, Мъртъл Уилсън, в катастрофа и бяга от местопроизшествието. Том и Дейзи напускат града, оставяйки Гетсби да понесе последствията.
Оценката на Фицджералд за тях в края на романа се е превърнала за мнозина в окончателно изявление за безотговорните елити:
„Те бяха безотговорни хора… те рушаха неща и същества и след това се оттегляха обратно към парите си или към огромната си безотговорност или към каквото и да беше онова, което ги държеше заедно, и оставяха други хора да оправят бъркотията, която бяха създали.“
Фицджералд пише за света, който вижда около себе си. Той познава много мъже като Том – богати, привилегировани и глупави.
По-рядко се говори за Дан Коди – мултимилионера-магнат, който става ранен ментор на Джей Гетсби. „Продукт на сребърните находища в Невада, на Юкон и на всяка треска за метали от 1875 година насам“, Коди натрупва богатството си чрез безмилостен опортюнизъм. Когато Гетсби го среща, Коди е „физически здрав, но близо до умствено разложение“. Същите нагласи, които позволяват на семейство Бюканън да рушат и да се оттеглят в богатството си, възнаграждават мъже като Коди за това, че вземат всичко възможно от земята.
Такива фигури, вече заграбили световните богатства, до голяма степен могат да оформят съдбите на тези около тях. Всъщност образите на разрухата оформят „Великият Гетсби“ от началото до края – от описанието на разказвача Ник Карауей за „онова, което преследваше Гетсби; какъв мръсен прах се носеше след мечтите му“ в началото до „изчезналите дървета – дърветата, които направиха място за къщата на Гетсби“ в брилянтния финал.
„Гетсби“ надхвърля моралните провали на своите персонажи и разкрива безотговорността като политическа сила. Това включва не само имунитета на олигархията срещу последствията, но и начина, по който експлоатацията се приравнява с успеха. Безмилостната жестокост на така наречените строители на светове се завръща най-скоро в мрачните фантазии на тръмпизма и във фалшивото мото на Силициевата долина:
„Движи се бързо и разрушавай всичко“.
Безразсъдният шофьор в бърз автомобил е това, което довежда партито на Гетсби до край. Това е история за разрушенията, оставени след „скапаните шофьори“ като Дейзи – които разрушават всичко и продължават напред – разрушителността на самото ускорение. Безотговорността във визията на Фицджералд е повече от небрежност – тя е начин за упражняване на власт. Това е увереността, че светът съществува само, за да приеме твоите щети.
Фицджералд пише „Великият Гетсби“ далеч от ярките празненства, които романът сега извиква у мнозина. Докато по-голямата част е написана във Франция през лятото на 1924 г., Фицджералд завършва книгата, когато живее в Рим в края на годината под сянката на наскоро установения фашистки режим на Мусолини.
По време на писането Фицджералд се потапя в четене за книгата “Залезът на Запада” от Освалд Шпенглер. Шпенглер все още не е преведен на английски тогава. Фицджералд извлича идеите му от други автори. Но той усвоява визията на Шпенглер за свят, където властолюбиви лидери израстват от култури станали цинични и изчерпани – идеи по-късно присвоени от нацистите. Фицджералд си спомня как реагирал спрямо усещането за цивилизационен упадък у Шпенглер – онова което той описва като „правило на бандитите… светът като плячка“. От тези източници той поглъща всеобхватното усещане за културен упадък, където надеждата изглежда едновременно необходима и обречена.
Гетсби е историята на една култура, която, макар и смътно, осъзнава, че нейните морални енергии започват да се изчерпват. Романтичната вярност на Гетсби към неговата мечта е погрешно насочена и в крайна сметка разрушителна, но вярата му в нея означава, че той поне е запазил душата си. Ако Фицджералд беше подкрепил идеите на Шпенглер в „Гетсби“, Том Бюканън щеше да се яви като трагичния герой на романа — Цезар, издигащ се в здрача на Запада. Вместо това Том е побойник и фанатик, безразсъден и глупав човек, който триумфира просто защото светът му го позволява. „Гетсби“ е пророчески не заради популяризирането на политическа теория за упадък, а заради улавянето на емоционалната логика на общество, подвластно на суровата сила.
Романът не застава изцяло на страната на Гетсби — той е самозаблуждаващ се и престъпник — но заради неговите мечти му придава достойнство. Том, напротив, е лишен от трагедия. Той няма идеи, а само инстинкти, като възмущението му от претенцията на Гетсби към Дейзи, което завършва с расово оцветена паническа атака:
„Предполагам, че най-новото е да стоиш и да гледаш как някакъв Никой от Нищото ухажва жена ти… В днешно време хората започват с подигравки към семейния живот и институциите на семейството и след това ще изхвърлят всичко зад борда и ще имаме смесени бракове между чернокожи и бели.“
Том е възприел тези идеи от евгенични книги, чиито съвременни еквиваленти биха прегърнали теорията за „голямото заместване“. Преди век това се наричаше нордицизъм, а книгата, за която Том държи лекция — „Възходът на цветните империи“ от някой си Годард — е завоалирана версия на реалната евгенична диатриба „The Rising Tide of Color Against White World-Supremacy“ от Лотроп Стодард, популярна по онова време. Ник добавя язвително за тирадата на Том:
„Изчервен от своите страстни брътвежи той се виждаше самотен страж на последната бариера на цивилизацията.“
Паниката на Том от възхода на Гетсби, изразена като расова параноя, не е нищо повече от изблик — реакция от груби инстинкти, вкоренени в доминация и страх. Той е просто хулиган с библиотека — ровещ се из второкласни идеологии, когато усеща как доминацията му започва да се изплъзва.
Фицджералд пише социално-реалистичен роман за хората около себе си — той познава много мъже като Том: богати, привилегировани и глупави. Век по-късно те все още са тук, търсещи идеологии, които да оправдаят тяхната доминация. Мнозина от тях днес управляват САЩ. Те използват реторика аларма — „западен упадък“, „инвазия“, „заместване“ — не защото са пророци, а защото са хищници, рационализиращи „твърдата злоба“, за която Фицджералд ни предупреждава. Експлоатирайки страховете от културен колапс и демографски промени, тръмпизмът представя прогреса като упадък, настоявайки Америка насилствено да се преобрази така, че да наподобява митологизираното минало.
Ако има философска основа за тази паника, тя е същият упадък, възроден от днешните идеолози на „Тъмното Просвещение“ — неореакционери, които обличат авторитарната носталгия и твърдата йерархия в одеждите на прагматизма. Тези движения се представят като интелектуално сериозни, но предлагат само рециклирани оплаквания, подбрани селективно от повърхностното четене на историята. „Тъмното Просвещение“ проповядва замяната на демократичните институции с авторитарно управление от силна изпълнителна власт, често сравнявана с корпоративното управление.
Междувременно влиятелни фигури като милиардера инвеститор в технологии и съосновател на PayPal Питър Тийл твърдят, че демокрацията по своята същност е несъвместима с капитализма и трябва да бъде премахната в полза на ефективността, стабилността и йерархичния контрол. В своето есе от 2009 г. „Образованието на един либертарианец“ Тийл пише:
„Вече не вярвам, че свободата и демокрацията са съвместими“, аргументирайки се с това, че разширяването на социалните помощи и правото на глас след 1920 г. са превърнали „капиталистическата демокрация“ в оксиморон.
Тийл превръща своята идеологическа позиция в политическо влияние чрез финансово подпомагане на кандидати със сходни възгледи като американския вицепрезидент Джей Ди Ванс, като предоставя значителни средства за неговите политически кампании. Ванс изглежда също се идентифицира с тези антидемократични идеи. Някои мислители от „Тъмното Просвещение“ подкрепят „акселерационизма“, който цели ускоряване на разпадането на настоящите системи с цел подготовка за авторитарно управление. Ванс пък заявява:
„Човек трябва основно да приеме факта, че всичко ще рухне, когато неизбежният колапс настъпи, ще изградим страната по начин, който всъщност ще бъде по-добър.“
В стремежа си да ускорят това, което виждат като неизбежен упадък, те звучат като Дейзи Бюканън с обещанието си да караме по-бързо и така да спасим всички нас.
Хора като Тийл, Илон Мъск и Доналд Тръмп изглежда намират демокрацията за досадна, защото тя е теория за споделяне на властта. Технологичните магнати, които възхваляват ефективността и проповядват „изход“ от демократичната отчетност, се представят като естествени владетели, възстановявайки йерархии, които защитават техните привилегии. Иронично е, разбира се, че именно демократичните и икономически инфраструктури, които те презират като остарели, са тези, които са направили възможен техния възход.
Това, което технологичните милиардери празнуват като бъдеще, всъщност е регресия – въртене на фантазии за безсмъртие чрез трансхуманизъм, твърдейки, че технологията ще ги превърне в свръхчовеци, или прибягване до крионика, която буквално ги замразява във времето в опит да запазят своето господство. Те приличат най-много на богатия плутократ от великата кратка история на Фицджералд от 1922 г. “Диамантът, голям колкото Риц”, алегорично наречен Вашингтон, който се опитва да подкупи Бог. Това не работи.
Америка в света на Гетсби вече не е нова. Тя е застроена, изкупена, изгорена.
Тръмпизмът и свързаните с него идеологии разпознават факта, че властта рядко сменя ръцете си. Същото прави и „Великият Гетсби“. Историята на Джей Гетсби е трагедия на провалена демокрация, наред с други начини за описанието ѝ. Неговото богатство често заблуждава хората да мислят, че романът изобразява общество, което прегръща социалната мобилност нагоре. Всъщност Гетсби може да придобие състоянието си само по престъпен начин в общество, което му внушава, че богатството е мярката за успех. Той бива унищожен от корупцията на своите изкупителни стремежи.
Мъск и Тръмп се представят като спасители, но са насочени към извличане – ограбване на ресурси и експлоатация на труда. Фицджералд също разбира това: същите сили, които твърдят, че изграждат бъдеще, оставят след себе си само разруха. Долината на пепелта – пустош между имението на Гетсби и Ню Йорк – символизира моралния и социален упадък, скрит под блясъка на богатството. Вдъхновена от историческото сметище Корона Аш в Куинс – огромни купчини въглищна пепел и отпадъци между Манхатън и Лонг Айлънд – това е безплодна шир, където надеждата умира. Фицджералд я описва като „фантастична ферма, където пепелта расте като жито в хребети и хълмове и гротескни градини; където пепелта приема формата на къщи и комини и издигащ се дим и най-накрая с трансцендентно усилие – на хора, които се движат неясно и вече се разпадат през прашния въздух“.
Образите напомнят за „Пуста земя“ на Т.С. Елиът, но също така и за езика на погребалната служба: прах при праха. Долината на пепелта не произвежда нищо освен пепел – остатък от система, която изгаря всичко. Работниците там вече се превръщат в прах – тяхната борба е напразна.
Долината на пепелта е белегът, оставен от хора като Дан Коди, които са натрупали състоянията си чрез ограбване на природата. Изгореният ѝ пейзаж показва какво оставят след себе си извличането и обезвластяването. За днешните читатели долината подсказва не само морален провал, но и екологичен колапс – безплодният резултат от неконтролирана експлоатация. Когато Ник вижда „необяснимото количество прах“ в имението на Гетсби последната сутрин преди убийството му, това е знак за предстоящото – „онази пепелява фантастична фигура“, която се приближава към него с пистолет.
Остава само прах – елегия за усилията, обезсмислени от система, която се самоунищожава. Америка в света на Гетсби вече не е нова. Тя е застроена, изкупена и изгорена. Зеленото обещание за нов свят е приключило в долини от пепел под надзора на билбордове и контрабандисти. Когато Гетсби преследва своята визия за величие, светът, който той си представя да завладее, вече е разделен и продаден.
Миналите провали се завръщат тогава, когато обещанието за трансформация отстъпва място на управлението или експлоатацията на упадък. „Великият Гетсби“ предвижда именно такъв тип общество, което би намерило привлекателност в тръмпизма: култура без въображение, отказала се от идеалите си и убедена в неизбежния провал на мечтите като тези на Гетсби. Това не е циклична теория за историята нито чист фатализъм. По-скоро прилича на усещането как във важни моменти времето сякаш се свива навътре – бъдещето започва да прилича отново на миналото. Мнозина днес изпитват подобно чувство: сякаш сме неумолимо привлечени обратно към политиката от 20-те и 30-те години – завръщане, което фигури като Тийл биха приветствали. Това също Фицджералд предусеща: казвайки ни как можем да гребем напред само докато историята ни дърпа назад.
Фицджералд вижда обществото не като историк, а като романист, който усеща подводното течение на своето време. „Великият Гетсби“ не завършва с трансформация, а с връщане.
„И така ние продължаваме напред, лодки срещу течението, носени неуморно назад към миналото.“
В този ред се крие дълбокият скептицизъм на Фицджералд към американския прогрес. Движението напред съществува, но посоката е илюзия. Под него се крие повторение: същите йерархии, същите предателства, същите жестокости. Визията на Фицджералд е едновременно, че винаги се движим напред, и че винаги се връщаме назад в кръг. Мечтата не е пред нас, а вече изгубена зад нас, в тъмните полета на републиката.
И все пак – обещание остава, и ние продължаваме. Когато Дейзи се оттегля в убежището на богатството и безразличието, гласът ѝ избледнява в свят, до който Гетсби никога не може да достигне. Тогава той започва да губи надежда – в този момент Фицджералд пише:
„Само мъртвата мечта продължаваше да се бори, докато следобедът отминаваше, опитвайки се да докосне онова, което вече не беше осезаемо, борейки се нещастно, но без отчаяние към изгубения глас от другата страна на стаята.“
Нещастна, но без отчаяние, мъртвата мечта продължава да се бори. Това е парадоксалната визия на Фицджералд за надеждата: мечта, която упорства дори когато самият мечтател е загубил вяра. „Изключителният дар за надежда“ на Гетсби, неговият капацитет за чудо, е това, което го прави представителен толкова, колкото и смъртта на неговите мечти.
„Великият Гетсби“ улавя истина, която се повтаря през поколенията: овластените консолидират контрола си дори, когато мечтата за нещо по-добро блести напред. Отново и отново тези с богатство и привилегии укрепват позициите си срещу възможността за по-справедлив или демократичен свят, превръщайки прогреса в пореден цикъл на закрепена власт. И все пак ние вярваме във възможността за нещо по-добро – в далечната светлина на обещанието, към която Гетсби протяга ръка над водата – зелената светлина в края на дока на Дейзи.
Когато в края на историята Ник си представя холандските моряци, които стъпват за пръв път на Лонг Айлънд и гледат към „свежите зелени гърди на новия свят“, той вижда недокоснато природно изобилие – идеал, който предхожда човешката алчност и експлоатация. Това, което оцелява, не е постигането на мечтата, а способността за чудо, която я движи – импулсът да протягаме ръце към визия за красота дори, когато тя се изплъзва.
В крайна сметка „Великият Гетсби“ изправя читателя пред границите на идеализма в един пропаднал свят. Зелената светлина на Гетсби е електрическият, изкуствен остатък от изгубена възможност. Елегичният тон в заключението на романа отразява дълбокото осъзнаване на човешкото стремление и провал – че красотата на мечтата на Гетсби не е в нейното осъществяване, а в самата дързост да бъде сънувана. Последните редове на романа, описващи безплодната борба на Гетсби срещу течението, изразяват нещо отвъд провала. Те извикват стремежа да продължаваме напред – да намерим нещо по-добро в свят, който постоянно ни разочарова.
„Великият Гетсби“ не е просто история за поражение. Това е елегия за една мечта, която продължава да се бори без отчаяние дори, когато вече е изгубена. И в тази борба Фицджералд открива нещо едновременно трагично и трансцендентно – образ на човешката надежда толкова сияен и трепкащ като самата зелена светлина.
