Либерализмът се нуждае от нацията
Либерализмът е в опасност. Основите на либералните общества са толерантността към различията, зачитането на индивидуалните права и върховенството на закона и всички те са застрашени, тъй като светът страда от това, което може да се нарече демократична рецесия или дори депресия, пише във „Форийн Афеърс“ американският политолог Франсис Фукуяма.
Според американската неправителствена организация „Фрийдъм Хаус“ политическите права и граждански свободи по света намаляват всяка година през последните 16 години. Упадъкът на либерализма е очевиден покрай нарастващата сила на автокрации като Китай и Русия, ерозията на либералните институции в страни като Унгария и Турция и отстъплението на либералните демокрации като Индия и Съединените щати.
Във всеки един от тези случаи национализмът задвижва възхода на нелиберализма. Нелибералните лидери, техните партии и техните съюзници впрегнаха националистическата реторика, за да търсят по-голям контрол над своите общества. Те заклеймяват опонентите си като недосегаеми елити, упадъчни космополити и глобалисти. Те твърдят, че са автентичните представители на своята страна и нейните истински пазители. Понякога нелибералните политици просто карикатурирят своите либерални колеги като неефективни и отдалечени от живота на хората, които предполагат, че представляват. Често обаче те описват своите либерални съперници не просто като политически противници, а като нещо по-зловещо: врагове на народа.
Самата природа на либерализма го прави податлив на такава атака. Най-фундаменталният принцип, залегнал в либерализма, е принципът на толерантността: държавата не предписва вярвания, идентичности или друг вид догми. Още от първата си поява през 17 век като организационен принцип за политиката, либерализмът умишлено „сваля мерника“ на политиката, за да се стреми не към „добрия живот“, както е дефиниран от определена религия, морална доктрина или културна традиция, а към запазване на самия живот при условия, при които хората не могат да се споразумеят какво е добрият живот. Тази агностична природа създава духовен вакуум, тъй като индивидите тръгват по собствените си пътища и изпитват само слабо чувство за общност.
Либералните политически порядки изискват споделени ценности, като толерантност, компромис и обмисляне, но те не насърчават силните емоционални връзки, намиращи се в тясно сплотените религиозни и етнонационалистически общности. Всъщност либералните общества често са насърчавали безцелния стремеж към материално самозадоволяване.
Най-важната точка за лансиране на либерализма остава прагматичната, която съществува от векове: способността му да управлява многообразието в плуралистични общества. И все пак има ограничение за видовете разнообразие, с които либералните общества могат да се справят. Ако достатъчно хора сами отхвърлят либералните принципи и се стремят да ограничат основните права на другите, или ако гражданите прибягват до насилие, за да постигнат своето, тогава либерализмът сам по себе си не може да поддържа политически ред. И ако различни общества се отдръпнат от либералните принципи и се опитат да базират националните си идентичности на раса, етническа принадлежност, религия или някаква друга, различна съществена визия за добрия живот, те всъщност канят да се завърне кървавият конфликт. Един свят, пълен с такива държави, неизменно ще бъде по-неврозен, по-бурен и по-насилствен.
Затова е още по-важно либералите да не се отказват от идеята за нацията. Те трябва да признаят, че в действителност нищо не прави универсализма на либерализма несъвместим със свят на национални държави. Националната идентичност е гъвкава и може да бъде оформена, за да отразява либералните стремежи и да внуши чувство за общност и цел сред широката общественост.
За доказателство за неизменното значение на националната идентичност, не търсете повече от проблемите, в които Русия се сблъска при нападението на Украйна. Руският президент Владимир Путин заяви, че Украйна няма идентичност, отделна от тази на Русия и че страната ще рухне веднага след началото на инвазията му. Вместо това Украйна упорито се съпротивлява на Русия, именно защото нейните граждани са лоялни към идеята за независима, либерално-демократична Украйна и не искат да живеят в корумпирана диктатура, наложена отвън. Със своята храброст те ясно показаха, че гражданите са готови да умрат за либералните идеали, но само когато тези идеали са вградени в страна, която могат да нарекат своя собствена.
Духовният вакуум на либерализма
Либералните общества се борят да представят положителната визия за националната идентичност на своите граждани. Теорията зад либерализма има големи трудности да очертае ясни граници около общностите и да обясни какво се дължи на хората вътре и извън тези граници. Това е така, защото теорията е изградена върху твърдението за универсализъм.
Както се твърди във Всеобщата декларация за правата на човека, „всички човешки същества се раждат свободни и равни по достойнство и права“; освен това:
„Всеки има право на всички права и свободи, посочени в тази Декларация, без разлика от какъвто и да е вид, като раса, цвят, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имущество, раждане или друг статус.“
Либералите теоретично са загрижени за нарушаване на човешките права, независимо къде по света се случват. Много либерали не харесват партикулярните привързаности на националистите и си представят, че са „граждани на света“.
Твърдението за универсализъм може да бъде трудно да се примири с разделянето на света на национални държави. Няма ясна либерална теория например за това как да се очертаят национални граници – дефицит, който доведе до вътрешнолиберални конфликти при сепаратизма на региони като Каталуния, Квебек и Шотландия и разногласия относно правилното третиране на имигрантите и бежанците. Популисти, като бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, канализираха това напрежение между универсалистките стремежи на либерализма и по-тесните претенции на национализма като мощен ефект.
Националистите се оплакват, че либерализмът е разпаднал връзките на националната общност и ги е заменил с глобален космополитизъм, който се грижи за хората в далечни страни толкова, колкото и за съгражданите. Националистите от XIX век основават националната идентичност върху биологията и вярват, че националните общности се коренят в общия произход. Това продължава да бъде тема за някои съвременни националисти, като унгарския премиер Виктор Орбан, който определи унгарската национална идентичност като основана на маджарската етническа принадлежност. Други националисти, като израелския учен Йорам Хазони, се стремят да ревизират етнонационализма на XX век, като твърдят, че нациите представляват последователни културни единици, които позволяват на техните членове да споделят дълги традиции за храна, празници, език и други подобни. Американският консервативен мислител Патрик Денийн твърди, че либерализмът представлява форма на антикултура, която е разтворила всички форми на предлибералната култура, използвайки силата на държавата, за да се вмъкне и контролира всеки аспект на личния живот.
Показателно е, че Денийн и други консерватори скъсаха с икономическите неолиберали и бяха гласни в обвиняването на пазарния капитализъм за ерозията на ценностите на семейството, общността и традицията. В резултат на това категориите от ХХ век, които определят политическото ляво и дясно по отношение на икономическата идеология, не се вписват точно в настоящата реалност, като десните групи са готови да подкрепят използването на държавната власт за регулиране както на социалния живот, така и на икономика.
Има значително припокриване между националисти и религиозни консерватори. Сред традициите, които съвременните националисти искат да запазят, са религиозните; по този начин партията „Право и справедливост“ в Полша е тясно свързана с Полската католическа църква и поема много от културните оплаквания на последната относно подкрепата на либерална Европа за абортите и еднополовите бракове. По същия начин религиозните консерватори често се считат за патриоти; това със сигурност е вярно за американските евангелисти, които формираха ядрото на движението на Тръмп „Направи Америка отново велика“.
Съществената консервативна критика на либерализма – че либералните общества не предоставят силно общо морално ядро, около което може да се изгради общността – е доста вярна. Това наистина е характеристика на либерализма, а не е грешка. Въпросът за консерваторите е дали има реалистичен начин да върнете часовника назад и да наложите отново по-твърд морален ред. Някои американски консерватори се надяват да се върнат към едно въображаемо време, когато практически всички в Съединените щати са били християни. Но съвременните общества са много по-разнообразни религиозно днес, отколкото по времето на религиозните войни в Европа през XVI век. Идеята за възстановяване на споделена морална традиция, дефинирана от религиозните вярвания, не е нова. Лидери, които се надяват да осъществят този вид възстановяване, като Нарендра Моди, индийският индуистки националист и министър-председател, приканват към потисничество и обществено насилие. Моди знае това твърде добре: той беше главен министър на западния щат Гуджарат, когато беше разтърсен от обществени бунтове през 2002 г., които оставиха хиляди убити, предимно мюсюлмани. От 2014 г., когато Моди стана министър-председател, той и неговите съюзници се стремят да обвържат индийската национална идентичност с „мачтите“ на индуизма и езика хинди – промяна спрямо светския плурализъм на либералните основатели на Индия.
Неизбежната държава
Нелибералните сили по света ще продължат да използват призивите към национализма като мощно избирателно оръжие. Либералите могат да бъдат изкушени да отхвърлят тази реторика като патриотарска и груба. Но те не трябва да отстъпват нацията на своите противници.
Либерализмът, с неговите универсалистки претенции, може да стои неспокойно до привидно економичния национализъм, но двете могат да бъдат помирени. Целите на либерализма са напълно съвместими със свят, разделен на национални държави. Всички общества трябва да използват сила, както за запазване на вътрешния ред, така и за защита от външни врагове. Либералното общество прави това, като създава мощна държава, но след това ограничава властта на държавата под върховенството на закона. Властта на държавата се основава на социален договор между автономни индивиди, които се съгласяват да се откажат от някои от правата си да правят каквото искат в замяна на защитата на държавата. Легитимира се както от общото приемане на закона, така и от народните избори, ако е либерална демокрация.
Либералните права са безсмислени, ако не могат да бъдат наложени от държава, която според известната дефиниция на германския социолог Макс Вебер е легитимен монопол на сила върху определена територия. Териториалната юрисдикция на дадена държава непременно съответства на площта, заета от групата лица, които са подписали обществения договор. Хората, живеещи извън тази юрисдикция, трябва да бъдат зачитани, но не непременно тази държава да има налага правила.
Следователно държавите с ограничена териториална юрисдикция остават критични политически участници, тъй като те са единствените, които могат да упражняват законно използване на сила. В днешния глобализиран свят властта се използва от голямо разнообразие от органи, от мултинационални корпорации до групи с нестопанска цел, терористични организации до наднационални органи като Европейския съюз и ООН. Необходимостта от международно сътрудничество за справяне с проблеми като глобалното затопляне и пандемиите никога не е била по-очевидна. Но остава така, че една конкретна форма на власт, способността да се налагат правила чрез заплаха или действителната употреба на сила, остава под контрола на националните държави. Нито Европейският съюз, нито Международната асоциация за въздушен транспорт разполагат със собствена полиция или армия, за да налагат правилата, които определят. Такива организации все още зависят от принудителния капацитет на държавите, които ги овластяват. Разбира се, днес съществува голяма част от международното право, което в много области измества правото на национално ниво; помислете например за acquis communautaire на Европейския съюз, който служи като вид общо право за регулиране на търговията и уреждане на спорове. Но в крайна сметка международното право продължава да разчита на прилагане на национално ниво. Когато държавите-членки на ЕС се разминават по важни въпроси от политиката, както направиха по време на кризата на еврото от 2010 г. и кризата с мигрантите от 2015 г., резултатът не се решава от европейското право, а от относителната сила на държавите-членки. Крайната власт, с други думи, продължава да бъде на националните държави, което означава, че контролът на властта на това ниво остава критичен.
Следователно няма необходимо противоречие между либералния универсализъм и необходимостта от национални държави. Въпреки че нормативната стойност на правата на човека може да е универсална, правомощието за прилагане не е; това е оскъден ресурс, който задължително се прилага по териториално ограничен начин. Една либерална държава е напълно оправдана да предоставя различни нива на права на граждани и неграждани, тъй като не разполага с ресурси или разрешение да защитава правата универсално. Всички хора на територията на държавата имат еднаква защита от закона, но само гражданите са пълноправни участници в обществения договор, със специални права и задължения, в частност право на глас.
Фактът, че държавите остават място на принудителна власт, трябва да вдъхва предпазливост по отношение на предложенията за създаване на нови наднационални органи и делегирането на такава власт на тях. Либералните общества имат няколкостотин години опит, научавайки как да ограничават властта на национално ниво чрез върховенство на закона и законодателни институции и как да балансират властта, така че използването й да отразява общите интереси. Те нямат представа как да създадат такива институции на глобално ниво, където, например, глобален съд или законодателен орган биха могли да ограничават произволните решения на глобална изпълнителна власт. Европейският съюз е продукт на най-сериозните усилия да се направи това на регионално ниво; резултатът е неудобна система, характеризираща се с прекомерна слабост в някои области (фискална политика, външни работи) и прекомерна власт в други (икономическо регулиране). Европа поне има известна обща история и културна идентичност, които не съществуват на глобално ниво. Международни институции като Международния съд и Международния наказателен съд продължават да разчитат на държавите да изпълнят своите разпореждания.
Германският философ Имануел Кант си представя състояние на „вечен мир“, при което свят, населен от либерални държави, ще регулира международните отношения чрез закон, а не чрез насилие. Инвазията на Путин в Украйна, за съжаление, показа, че светът все още не е достигнал този постисторически момент и че суровата военна мощ остава крайният гарант за мир за либералните страни. Следователно е малко вероятно националната държава да изчезне като решаващ участник в глобалната политика.
Добрият живот
Консервативната критика на либерализма съдържа в основата си разумен скептицизъм към либералния акцент върху индивидуалната автономия. Либералните общества предполагат равенство на човешкото достойнство – достойнство, което се корени в способността на индивида да прави избор. Поради тази причина те са посветени на защитата на тази автономия като въпрос на основни права. Но въпреки че автономията е основна либерална ценност, тя не е единственото човешко благо, което автоматично надминава всички други визии за добрия живот.
Сферата на това, което се приема като автономия, непрекъснато се разширява с течение на времето, разширявайки се от избора да се подчиняват на правилата в рамките на съществуващата морална рамка до създаването на тези правила за себе си. Но уважението към автономията имаше за цел да управлява и смекчи конкуренцията на дълбоко задържаните вярвания, а не да измести тези вярвания в тяхната цялост. Не всяко човешко същество смята, че максимизирането на неговата или нейната лична автономия е най-важната цел на живота или че нарушаването на всяка съществуваща форма на власт е непременно нещо добро. Много хора са щастливи да ограничат свободата си на избор, като приемат религиозни и морални рамки, които ги свързват с други хора, или като живеят в рамките на наследени културни традиции. Първата поправка на Конституцията на САЩ има за цел да защити свободното упражняване на религията, а не да защити гражданите от религията.
Успешните либерални общества имат своя собствена култура и собствено разбиране за добрия живот, дори ако тази визия може да е по-тънка от тази, предлагана от общества, обвързани с една доктрина. Те не могат да бъдат неутрални по отношение на ценностите, които са необходими, за да се поддържат като либерални общества. Те трябва да дадат приоритет на обществения дух, толерантността, непредубедеността и активното участие в обществените дела, ако искат да бъдат съгласувани. Те трябва да ценят иновациите, предприемачеството и поемането на риск, ако искат да просперират икономически. Общество на насочени навътре индивиди, които се интересуват само от максимизиране на личното си потребление, изобщо няма да бъде общество.
Държавите са важни не само, защото са мястото на легитимната власт и инструментите за контролиране на насилието. Те също са единствен източник на общност. Либералният универсализъм на едно ниво се противопоставя на природата на човешката общителност. Хората изпитват най-силни връзки на привързаност към най-близките си хора, като приятели и семейство; тъй като кръгът на познанството се разширява, тяхното чувство за задължение неизбежно отслабва. Тъй като човешките общества стават все по-големи и по-сложни през вековете, границите на солидарността се разширяват драстично от семейства, села и племена до цели държави. Но малко хора обичат човечеството като цяло. За повечето хора по света страната остава най-голямата единица на солидарност, към която изпитват инстинктивна лоялност. Всъщност тази лоялност се превръща в критична основа за легитимността на държавата и по този начин нейната способност да управлява. В определени общества слабата национална идентичност може да има катастрофални последици, както е очевидно в някои борещи се развиващи се страни, като Мианмар и Нигерия, и в някои пропаднали държави, като Афганистан, Либия и Сирия.
Случаят „Либерален национализъм“
Този аргумент може да изглежда подобен на тези, направени от Хазони, консервативният израелски учен, в книгата му от 2018 г. „Добродетелта на национализма“, в която той се застъпва за глобален ред, основан на суверенитета на националните държави. Той прави важен момент в предупреждението срещу тенденцията на либералните страни като Съединените щати да отиват твърде далеч в стремежа си да преработят останалия свят по свой образ. Но той греши, като приема, че съществуващите държави са ясно разграничени културни единици и че може да се изгради мирен глобален ред, като се приемат такива, каквито са. Днешните държави са социални конструкции, които са странични продукти на исторически борби, които често включват завоевания, насилие, насилствена асимилация и умишлено манипулиране на културни символи. Има по-добри и по-лоши форми на национална идентичност и обществата могат да упражняват свободата си при избора между тях.
По-специално, ако националната идентичност се основава на фиксирани характеристики като раса, етническа принадлежност или религиозно наследство, тогава тя се превръща в потенциално изключваща категория, която нарушава либералния принцип за равно достойнство. Въпреки че няма необходимото противоречие между необходимостта от национална идентичност и либералния универсализъм, все пак има мощна потенциална точка на напрежение между двата принципа. Когато се основава на фиксирани характеристики, националната идентичност може да се превърне в агресивен и изключителен национализъм, както се случи в Европа през първата част на ХХ век.
Поради тази причина либералните общества не трябва официално да признават групи, основани на фиксирани идентичности като раса, етническа принадлежност или религиозно наследство. Разбира се, има моменти, когато това става неизбежно и либералните принципи не се прилагат. В много части на света етническите или религиозни групи са заемали една и съща територия от поколения и имат свои собствени плътни културни и езикови традиции. На Балканите, Близкия изток, Южна Азия и Югоизточна Азия етническата или религиозната идентичност е де факто съществена характеристика за повечето хора и асимилирането им в по-широка национална култура е крайно нереалистично. Възможно е да се организира форма на либерална политика около няколко културни единици; Индия, например, признава множество национални езици и в миналото е позволявала на своите щати да определят свои собствени политики по отношение на образованието и правните системи. Федерализмът и съпътстващото прехвърляне на правомощия на поднационални единици често са необходими в толкова разнообразни страни. Властта може да бъде официално разпределена на различни групи, определени от тяхната културна идентичност в структура, която политолозите наричат „консоциализъм“. Въпреки че това работи сравнително добре в Нидерландия, практиката е катастрофална на места като Босна, Ирак и Ливан. В общества, в които културните групи все още не са се втвърдили в самоуважаващи се единици, е много по-добре да се занимаваме с гражданите като индивиди, а не като членове на групи за идентичност.
От друга страна, има и други аспекти на националната идентичност, които могат да бъдат приети доброволно и следователно споделени по-широко, като литературни традиции, исторически разкази и език, храна и спорт. Каталуния, Квебек и Шотландия са региони с различни исторически и културни традиции и всички те имат националисти, търсещи пълно отделяне от страната, с която са свързани. Няма съмнение, че тези региони ще продължат да бъдат либерални общества, зачитащи индивидуалните права, ако се разделят, точно както направиха Чешката република и Словакия, след като станаха отделни страни през 1993 г.
Националната идентичност крие очевидни опасности, но и възможност. Това е социална конструкция и може да бъде оформена така, че да подкрепя, а не да подкопава либералните ценности. Много страни исторически са формирани от различни групи население, които изпитват силно чувство за общност, основано на политически принципи или идеали, а не на детерминистични групови категории. Австралия, Канада, Франция, Индия и Съединените щати са всички страни, които през последните десетилетия се стремят да конструират национални идентичности въз основа на политически принципи, а не на раса, етническа принадлежност или религия. Съединените щати преминаха през дълъг и болезнен процес на предефиниране на това какво означава да бъдеш американец, постепенно премахвайки бариерите пред гражданството въз основа на класа, раса и пол – въпреки че този процес все още е незавършен и е претърпял много неуспехи. Във Франция изграждането на национална идентичност започва с Декларацията за правата на човека и гражданина на Френската революция, която установява идеал за гражданство, основано на общ език и култура. В средата на ХХ век Австралия и Канада бяха страни с преобладаващо бяло мнозинство и рестриктивни закони по отношение на имиграцията и гражданството, като прословутата политика на „Бяла Австралия“, която не допускаше имигрантите от Азия. И двете държави обаче реконструираха националните си идентичности по нерасови линии след 60-те години на миналия век и се отвориха за масова имиграция. Днес и двете страни имат повече население, родено в чужбина, в сравнение със Съединените щати, съществува по-малка поляризация от тази в САЩ и по-малка яростна реакция от страна на белите на напредъка на хора от други раси.
Независимо от това, трудността да се изгради обща идентичност в силно разделени демокрации не трябва да се подценява. Повечето съвременни либерални общества са изградени върху исторически нации, чиито разбирания за националната идентичност са изковани чрез нелиберални методи. Франция, Германия, Япония и Южна Корея са нации, преди да станат либерални демокрации; Съединените щати са били държава, преди да станат нация. Процесът на дефиниране на американската нация в либерални политически термини е бил дълъг, труден и периодично насилствен и дори днес този процес е оспорван от хора както отляво, така и отдясно с остро конкуриращи се разкази за произхода на страната.
Либерализмът би бил в беда, ако хората го виждаха като нищо повече от механизъм за мирно управление на многообразието без по-широко чувство за национална цел. Хората, които са преживели насилие, война и диктатура, обикновено копнеят да живеят в либерално общество, както направиха европейците в периода след 1945 г. Но когато хората свикнат с мирния живот при либералния режим, те са склонни да приемат този мир и ред за даденост и започват да копнеят за политика, която ще ги насочи към по-високи цели. През 1914 г. Европа до голяма степен е била свободна от опустошителни конфликти в продължение на почти век и масите хора са били щастливи да тръгнат на война въпреки огромния материален напредък.
Светът може би е стигнал до подобен момент в човешката история: той е бил свободен от мащабна междудържавна война в продължение на три четвърти век и междувременно е наблюдавал огромно нарастване на глобалния просперитет, което е довело до също толкова масивни социални промяна. Европейският съюз е създаден като противоотрова срещу национализма, довел до световните войни и в това отношение е успешен отвъд всички надежди. Но инвазията на Русия в Украйна предвещава още безпорядък и насилие.
В този момент има два много различни сценария за бъдещето.
Ако Путин успее да подкопае украинската независимост и демокрация, светът ще се върне към ерата на агресивен и нетолерантен национализъм, напомнящ началото на ХХ век. Съединените щати няма да бъдат имунизирани от тази тенденция, тъй като популисти като Тръмп се стремят да възпроизведат авторитарните начини на Путин.
От друга страна, ако Путин доведе Русия до крах чрез военен и икономически провал, остава шансът да се научи отново либералния урок, че властта, неограничена от закона, води до национална катастрофа и да се възродят идеалите за свободен и демократичен свят.
